Нови акценти в българското енергийно право

С ДВ бр. 35 от 03.05.2011г. беше обнародван приетия от НС на 21.04.2011г. нов Закон за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ), в сила от деня на обнародването му. Новият закон въвежда съществени изменения в уредбата на българското енергийно право, и по-специално в правилата, свързани с производството и потреблението на енергия, произведена от възобновяеми източници, в сравнение с отменения Закон за възобновяемите и алтернативни енергийни източници и биогоривата (ЗВАЕИБ).

По-важните изменения, приети с новия ЗЕВИ са следните:

Относно присъединяването на енергийни обекти за производство на енергия от възобновяеми източници

v  Новият закон предвижда определянето на максимални мощности за присъединяване на ВЕИ обекти по райони на присъединяване и нива на напрежение, които се представят от операторите на разпределителните електрически мрежи ежегодно до 28 февруари на оператора на преносната мрежа.

v  ДКЕВР одобрява ежегодно до 30 юни за едногодишен период, считано от 1 юли, електрическите мощности, които могат да бъдат предоставяни за присъединяване към преносната и разпределителните електрически мрежи, по райони на присъединяване и нива на напрежение.

v  Заявленията за изграждане на енергиен обект за производство се разглеждат от оператора на съответната електрическа мрежа по реда на постъпването им и се произнася с мотивирано становище по допустимостта на всяко от тях в 14 –дневен срок от постъпването му. Не е определен срок за получаване от заявителя на становището по допустимостта, но след получаване на същото заявителят разполага с 6 месеца да внесе искане за изготвяне на предварителен договор за присъединяване. В противен случай, становището се счита за невалидно. В случай, че заявлението е допустимо съответният оператор издава становище за условията и начина за присъединяване.

v  След изчерпване на максималните електрически мощности за годината, операторът връща подадените заявления, което се счита за отказ за присъединяване.

v  С подаване на заявлението следва да бъде внесена гаранция за участие в размер на 5000 лв. на мегават заявена мощност за присъединяване. 

Предварителни договори за присъединяване

v  При сключване на предварителен договор за присъединяване следва да се извърши авансово плащане в полза на оператора в размер на 50 000 лв. за всеки мегават инсталирана мощност за обекти с инсталирана мощност над 5 MW или в размер на 25 000 лв. на мегават за обекти с инсталирана мощност до 5 MW, включително.

v  Предварителните договори за присъединяване се сключват за срок от 1 година, а не 2 години както беше по отменения ЗВАЕИБ.

v  Окончателният договор за присъединяване е със срок не по-дълъг от срока за въвеждане в експлоатация на обекта, но не повече от 2 години, когато въвеждането в експлоатация е предвидено да се извърши на етапи. 

Цени и срокове за изкупуване на електрическа енергия

v  ДКЕВР ежегодно до 30 юни определя преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия, с изключение на енергията, произведена от водноелектрически централи с инсталирана мощност над 10 MW. Цената на изкупуване се фиксира към момента на получаване на констативен акт за завършване изграждането на обекта (т.нар. Акт образец 15 съгласно чл.176, ал.1 от ЗУТ).

v  Отпада досегашният лимит за ежегодна промяна на тарифите от ДКЕВР с добавка + или – 5 %.

v  Намален е срокът на договорите за изкупуване на енергия по фиксираните цени, а именно на 20 години, считано от датата на въвеждане на обекта в експлоатация. След този срок преференции за цените не се предоставят.

Тези нови аспекти в българското енергийно право имат за цел да дадат една адекватна рамка за развитите на „зелените проекти” в България и да бъдат решени основните проблеми, свързани с производството на енергията от ВЕИ, а именно непостоянството на производството и високата цена. Фиксирането на цените за изкупуване на енергия ще направи финансовите параметри и паричните потоци прогнозируеми и по този начин ще се насърчат инвестициите във ВЕИ.

Освен това, новият ЗЕВИ идва да отрази интересите както на инвеститорите, така и на потребителите и на мрежовите дружества.

Единствено едно по-продължително прилагане на ЗЕВИ ще покаже дали тези законодателни промени са постигнали целите си.

Повече информация по въпроси свързани с енергийното право.

Данъчно право

Все по-голямо недоумение сред юридическите и бизнес среди буди налагащата се  съдебна и данъчна практика във връзка упражняване правото на данъчен кредит по ЗДДС. В частност тази практика касае упражняването на правото на данъчен кредит при доставка на родово определени вещи, като съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.24, ал.2 от ЗЗД за да докаже реалност на доставката данъчно-задълженото лице следва да разполага освен с  фактура още и с приемо-предавателен протокол.

Тази административна и съдебна практика се явява в противоречие с правото на Европейския съюз и „променя” разпоредбите на ЗДДС, който би трябвало да е транспонирал Директива 112/2006 в България. 

Чл.178 от Директива 112/2006 (предишен чл.18, пар. 1, б.а) от Шеста директива, транспониран в чл. 112 от ЗДДС), предвижда фактурата, респ. известието към фактурата или протоколът, като единствен данъчен документ, удостоверяващ доставка.

Съдът на ЕС изрично и многократно е подчертавал, че съгласно чл.18, ал.1, б.а) от отменената Шеста директива, упражняването на правото на приспадане по чл.168, б.а) е обусловено от притежаването на фактура. В този смисъл е Решение по дело С-368/09, пар.39. В пар.41 на същото решение се посочва, че „държавите-членки нямат възможност да въвеждат условия за упражняване на правото на приспадане на ДДС, които не са изрично предвидени в разпоредбите на Директива 2006/112”. Съдът посочва също така, че и по реда на чл.273 от Директива 2006/112 държавите-членки могат да налагат задължения, които считат необходими за правилното събиране на ДДС, но „че тази възможност не може да се използва, за да се налагат допълнителни задължения при фактурирането спрямо предвидените в чл.226 от посочената директива.”

Изискването за притежаване на приемо-предавателен протокол като условие за доказване на доставката, а от тук и за упражняване на право на данъчен кредит, е в противоречие с чл.17, пар.2 на Шеста директива, който текст установява правото на приспадане като основен принцип, който не може да бъде ограничаван от държавите-членки и който текст има директно приложение (решение на Съда от 23.04.2009г. по дело С-74/08).

Налагащата данъчна и съдебна практика да се изисква освен фактура данъчнозадълженото лице да притежава и приемо-предавателен протокол за доказване на доставката на родово определени вещи, на практика прави транспонирането на Директива 2006/112 в ЗДДС само формално и го лишава от смисъл.

За повече информация касаеща данъчното право.

Митническо право

Санкциите за нарушаване на митническото право по Закона за митниците и правото на Европейския съюз

Едно скорошно решение на Съда на ЕС по дело С- 382/09 провокира българските адвокати към размисли доколко санкциите, предвидени в българското митническо право (Законът за митниците) са съобразени с правото на ЕС.

Съдът на ЕС в практиката си неведнъж е подчертавал, че въпреки че държавите-членки запазват правомощията си да предвиждат подходящи според тях санкции за неспазване на митническото законодателство, тези санкции трябва (i) да спазват общите принципи на правото на Съюза и по-точно „да правят наказанието ефективно, пропорционално и възпиращо” (Решение по дело С-91/02 Hannl-Hofstetter Internationale Spedition GmbH v. Finanzlandesdirektion für Wien, Niederösterreich und Burgenland, точка 18 и Решение от 7 декември 2000 г. по дело De Andrade, C‑213/99, Recueil, стр. I‑11083, точка 20), и (ii) материалноправните и процесуалните условия при налагането на санкциите да са аналогични на тези, прилагани за нарушения на националното право от подобен род (С-91/02, пар.17,  С-213/99 Jose Teodoro de Andrade and Director da Alfandega de Leixoes, пар.19, решение по дело С- 382/09 Stils Met SIA срещу Valsts ieņēmumu dienests- пар.44). 

Българския ЗМ предвижда, че в случай на избягване или опит за избягване на пълно или частично плащане на митни сборове или дължимо ДДС при внос (напр. деклариране на по-ниска митническа стойност), нарушителят се наказва за митническа измама с глоба в размер на 100 до 200% от размера на избегнатите митни сборове, като освен това стоките - предмет на нарушението се отнемат в полза на държавата или, ако са били отчуждени, се дължи тяхната равностойност.

Липсата на пропорционалност в дадения пример според нас е повече от очевидна. Приложен на практика този текст означава, че ако даден икономически оператор декларира митническа стойност с 100 евро по-ниска от действително платената цена (напр. понеже не е включил застраховката или транспортните разходи за стоката), то той следва да заплати освен дължимото мито и ДДС, също и митническата стойност на цялата стока, декларирана с митническата декларация, независимо че тази стойност би могла да бъде стократно по-голяма от размера на избегнатите митни сборове. При това българското митническо право, вкл. и съдебната практика не държи сметка дали лицето е действало добросъвестно или нарушението е умишлено. Посоченият текст не държи сметка също така дали става въпрос за избегнати мита или ДДС при внос и се прилага от митническите органи дори и когато става въпрос само за неплатено ДДС, за което лицето има право на пълен данъчен кредит и бюджетът не е ощетен.

От друга страна, така предвидената санкция - присъждане на пълната стойност на стоката, предмет на нарушението, не отговаря и на второто изискване, залегнало в практиката на СЕС, тъй като националното право не предвижда аналогични санкции при други нарушения от подобен род. Напр. в случай, че един икономически оператор не начисли ДДС по внос българският ЗДДС предвижда глоба в размер 5% от неначисления данък.

При липсата на преюдициални запитвания, отправени от български съдилища по този въпрос, ние се надяваме, че с влизане в сила на новият модернизиран Митнически кодекс на ЕС, който за първи път предвижда общите принципи при определяне на наказания за нарушения на митническото право, българското митническо законодателство ще бъде променено. 

Строително право

Едновременно прилагане на договорните условия на ФИДИК и българското строително право при предаване на строежите от Строителя на Възложителя

Параграф 24 от ЗУТ, в редакцията от 2007г., предвижда, че въвеждането в експлоатация на строежи, изпълнявани съгласно договорните условия на ФИДИК, се извършва по общия ред на ЗУТ.

Текстът на §24 повдига редица въпроси относно едновременното прилагане на договорните условия на ФИДИК и българското строително право при завършване на строителството и приемане на строежите от Възложителя.

Договорите за строителство, изпълнявани по правилата на ФИДИК в Република България, обикновено предвиждат, че е приложимо  българското строителноправо.

За разлика от чл.176 от ЗУТ, който предвижда, че след завършване на строежа възложителят, проектантът, строителят и лицето, упражняващо строителен надзор съставят констативен акт (т.н. Акт образец 15), с който удостоверяват, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация, изискванията към строежите по ЗУТ и условията на сключения договор, то договорните условия на ФИДИК не изискват подписването на такъв акт. Подклауза 10.1 от Жълтата и Червена книга на ФИДИК предвиждат издаването на Сертификат за приемане или т.н. Taking-Over Certificate (TOC), който се издава от Инженера без да е необходимо подписването му от други участници в строителството.

Въпреки че процедурите по издаване на TOC и на Акт 15 са различни както по отношение на предвидените срокове и участниците при подписването им, така и по отношение на правните последици при несъставянето им, би могло да се приеме, че материално-правните предпоставки за издаването на двата акта са едни и същи. Както подклауза 9.1 във връзка с подклауза 5.6. от Жълтия ФИДИК, така и глава 11 от ЗУТ предвиждат, че предаването на строежа от Строителя на Възложителя се извършва  след като се проведат проби/изпитвания и след като се изготви екзекутивната документация.

Макар в българската теория да господства мнението, че TOC съвпада по същество с Констативен Акт образец 15, не би могло да се приеме, че TOC може да замести издаването на Акт 15, доколкото строежите, попадащи в хипотезата на §24 във всички случаи следва да се предадат на Възложителя съгласно предвидения в ЗУТ ред, което означава задължително да бъде съставен Акт 15.  Тъй като с Акт 15 се извършва предаване на строителния обект от Строителя на Възложителя и доколкото ТОС не съдържа изявление на Възложителя, а само на Инженера, очевидно ТОС не може да замести издаването на Акт 15.

По-интересен е въпросът дали издаването на Акт 15 може да замести издаването на TOC, доколкото както беше споменато по-горе предпоставките за издаването и на двата акта са еднакви. В известна степен разсъждения в тази насока биха били основателни, тъй като Акт 15 съдържа в себе си и изявление на Инженера относно завършване на строителството и приемане на обекта.

Във всички случаи, за да се избегнат спорове между страните относно кои актове следва да се издават по време на строителството, е препоръчително при изготвянето на договора за строителство в Специфичните условия на договора страните да включват задължението за съставяне на Акт 15 и да предвидят изрично възможността последният да замести издаването на TOC.